ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ЕДИН ПРИЮТ предизвикващ реакции от "ОСАННА" до "РАЗПНИ ГО!"

В неделя за първи път бях в приюта на отец Иван от Нови хан. След като той призова за помощ, понеже храната им свършвала, заедно с няколко приятели решихме да съберем продукти и да ги откараме на място. Поканихме още няколко приятели, а откликът беше толкова голям, че решихме да дадем възможност и на други хора, които може би искат да помогнат, но няма как да отидат сами до Нови хан. Затова направихме събитие във ФБ. Въпреки опитът ми с такива събития, според който от заявилите участие накрая идват около 10%, този път веднага се видя, че случаят е различен.  С желание да се включат се обадиха даже и хора от други градове – някои от тях се организираха на свой ред и отидоха сами до приюта.

Когато в неделя сутринта излязох да взема кашони от близката Била и видях, че вали, а според прогнозата  така щеше да е през целия ден, бях сигурна, че много хора ще се откажат. Чудех се и как ще успеем да съберем продуктите, понеже всичко се случваше на тротоара, а превозът ни щеше да дойде чак в 15.00ч. В този момент помолих Бог,  от чието сърце, вярвам, идват всички тези инициативи за помощ към ближния, да ни съдейства с дъжда, въпреки прогнозата.

Така и стана – в 12.30ч. дъждът спря и изгря слънце, което ни се усмихваше през цялото време, докато събирахме продуктите, там – на улицата. 

Още в 13.00ч. бяха дошли повече от 20 човека да оставят продукти. До 14.30ч. минаха повече от 60 човека, с повечето от които досега не се бяхме виждали „на живо”, а само във ФБ. Екипът доброволци, с които организирахме храната, беше по принцип не-голям, но през цялото време идващите хора ни съдействаха – всеки помагаше за малко – с пренасяне, подреждане и пр., някак всичко ставаше ЛЕСНО и с много добро отношение, страшно много позитивизъм и …. Любов.

Бях сигурна, че отвъд продуктите,  там на улицата събрахме нещо много по-важно и страшно насърчаващо – и това беше онази любов и желание за взаимопомощ, онази човечност, която е заложена в хората, но става непропорционално огромна, когато различни хора се обединят зад каузата да ПОМОГНАТ, без да очакват нещо в замяна. И това в неделя беше по-ценното „дарение”, което занесохме в приюта в Нови хан.

Все пак, не мога да не спомена, че докато организирахме тази акция, различни хора ни предупреждаваха, че „има нещо нередно” в този приют. Различни конспирации  ни бяха предлагани – отец Иван бил сутеньор, хората там били заложници за привличане на дарения, … и пр. и пр.  Казвам конспирации, понеже нито едно от тези обвинения не беше подкрепено с нещо конкретно като доказателство.

Разбира се, след като аз лично никога не съм имала близък контакт, няма как да знам точно кое е истина, и кое – инсинуация относно приюта. Но дори да бихме приели, че там „има нещо нередно” – точно с тая липса на конкретност, не виждам как това би могло да е довод да не занесем ХРАНА на място, където живеят над 100 деца, които  може би ГЛАДУВАТ! Затова реших да използвам отиването ни там и да се опитам да разбера повече – от първа ръка.

Ето и наблюденията ми от посещението там.

Отивайки в приюта ни посрещнаха усмихнати хора, за които аз реших, че са доброволни помощници и се заоглеждах да видя някои от обитателите на приюта. Докато тези сърдечни хора помагаха за разтоварването на продуктите, всъщност разбрах, че ТОВА са част от обитателите на приюта. 

В малкото, но пълно със зеленина дворче цареше чистота и ведрост. На пейката седяха две доста възрастни жени, с метли в ръцете и си говореха. Отидохме с един приятел и се запознахме с тях. Аз продължавах да си мисля, че това сигурно са пък някои баби от селото, дошли да помогнат с нещо. Затова останах учудена, като разбрах, че и те живеят там. Попитах ги защо. Оказа се, че едната жена е сам сама и няма къде да отиде, а тук – освен, че има покрив над главата, тя помага за децата и ги чувства като свои внуци. Другата жена каза, че е там заради своите двама внуци – на 10 и 14г. Останала сама с тях, тя не е можела да се грижи, а ако държавата би се намесила – би взела внуците и и би ги пратила в социален дом, а нея – би зарязала сама… Тази жена предпочиташе да е в приюта, но да остане с внуците си – колкото дни има още на земята, отколкото да ги разделят и да захвърлят децата някъде.

Докато говорехме с тези жени – край нас тичаха няколко малки деца, открили играчките, които бяхме донесли в един плик и радостно цвърчаха. С всяко от тези деца имаше по един възрастен, който го наглеждаше.  Личеше, че хората там не се „шляят” – всеки имаше нещо, което правеше. 

Тъкмо тогава при нас дойдоха две деца, които познаваме от доста години, още от дома в Драгалевци, когато са били на по 5-6 год.  Сега са тийнейджъри. Знаем колко нелека е била съдбата им и колко неща са преживели. Преди 2,5 год.попаднаха там, след като нито държавата, нито SOS- центъра за подпомагане, нито друга организация успяваше да им помогне  да  се установят, така че да останат с майка си, при която бяха реинтегрирани. Де факто те оставаха на улицата, когато отец Иван им даде подслон. Без да навлизам в подробности – но сега за първи път децата изглеждат установени и спокойни. Приютът може да не е дом, но е най-близкото до такъв, който те са имали…  Попитах ги, ако имат сериозен проблем, ако се нуждаят от помощ, към кого ще се обърнат първо, а те и двамата отговориха без капка колебание – „към деди (така наричат отец Иван) и леля Галя, разбира се! С тях можем да говорим всичко и те ни помагат.”

След това отидохме да говорим с „леля Галя”.

Реших да питам директно. Така освен отговора, получаваш от човека и реакция, която говори не по-малко от думите, и ако има разминаване между двете – има основания за съмнение дали ти казват истината. Питах – дали има момичета, които да проституират, да забременяват, докато са там, как се справят с тийнейджърите – не стават ли нередни неща зад стените на самия приют, питах откъде имат средства за строеж, средства за къщите в с.Якимово, където са част от обитателите на приюта. Питах и защо не направят нещо хората да не се задържат твърде дълго – увисвайки на техните грижи. Питах и дали хората, отиващи там, стоят по цял ден, чакайки някой да се погрижи за тях – както става със социалните помощи.

Относно реакцията – леля Галя или лъже безогледно, без да „и мигне окото” J, или просто има пълно съответствие между думите, мислите и и реалността…

За проституиращи момичета, правещи това ДОКАТО живеят в приюта, каза че няма такива, за забременели – че също не се случва в приюта, но например – преди време дошло 14 годишно бременно момиче от социален дом, нямало как да я отпратят…, за грижата за тийнейджърите в приюта – от казаното разбирам, че правят това, което и в почти всяко семейство – говорят с тях по „тези въпроси”, следят с кого се сприятеляват, стараят се да пречат на деструктивни приятелства (не става дума за „гаджета”, а за приятелства), по принцип не пускат децата от приюта из селото, като така те са винаги пред очите на възрастни… и се надяват порастващите вече деца да вземат правилните решения – точно както във всяко средностатистическо семейство… За това от какво се издържат, от къде имат средства за строежи, за къщи в с.Якимово, леля Галя ни разказва, че всичко почти идва от дарения, и с част от тях са успели да купят и постегнат няколко къщи в с. Якимово, където са изпратили някои от хората от приюта и  продължават да се грижат за тях.

Но освен от даренията, прехраната на живеещите в приюта хора идва и от фермичката, за която леля Галя ни разказва с истинска гордост и радост. За съжаление, фермата е на около 2 км. от приюта и не успяваме да приемем сърдечната покана да отидем и сами да разгледаме, да снимаме и т.н., но запазихме правото си да направим това  някой следващ път, когато минаваме оттам.  Разбираме от разказа на леля Галя, че във фермата имат сериозен брой крави, прасета, кокошки, имат градина и всеки от живеещите в приюта има задължения  във фермата, така че всеки полага труд  за прехраната си. Както знаем – трудът възпитава и се използва като терапия на не едно място, където се занимават с хора с различни проблеми…

Относно хората, които отиват и остават сякаш „завинаги” под грижите на приюта, леля Галя споделя статистика, която ни дава съвсем различна перспектива – през приюта за 11 години са минали над 840 души, повечето нямат нужда от подканяне – сами си тръгват щом излязат от ситуацията, която ги е завела там.  „Случва се нещо и хора попадат в безизходица. Ако тогава се намеси държавата – тя ще отнеме децата им и ще ги прати в дом, а децата не заслужават да им бъде причинявано това – те имат нужда от родителите си.” – споделя леля Галя – „понякога хората имат нужда от малко помощ и сами се справят с проблемите си, това е, което ние се опитваме да правим – прибираме тук хората заедно с децата им, даваме им шанс да останат заедно.”

И след като бяхме говорили с двете възрастни жени в началото – ни става ясно, че ако и повечето хора да са в категорията  на тези, които биха могли с намиране на работа и квартира да поемат по пътя си, то има и друга категория – бабата на двама внуци е единственото им останало семейство,  иска да е до тях докато е на този свят, но не може „да се хване на работа”, де факто самата жена има нужда от помощ заради възрастта си, но пък и тя и децата имат право да останат заедно, което става възможно в приюта в Нови хан, държавата НЕ отчита подобни „емоционално-важни” доводи и не предлага подобна помощ.

Подобна е ситуацията  и при двете деца, които познаваме от години – сега те пак са без майка си, може би временно, а може би до навършване на пълнолетие, не е ясно, но те няма къде да отидат – освен да ги върнат в институция и да разбият и малкото  спокойствие, и установяване, което  са получили в приюта в Нови хан. А попаднаха там, след като държавата ги реинтегрира при майка им, вместо да ги даде на заявилите желание да се грижат за тях приемни родители, нищо, че майка им отсъстваше с години, а приемните родители ги вземаха всяка седмица и за ваканциите от „дома”, и след като държавата не провери реалните обстоятелства при майка им, за да установи, че тя няма възможност в действителност да поеме грижите за тях на този етап (да не говорим, че държавата така и нищо не направи, за да помогне на майката да си стъпи на краката), и след като дори от SOS-центърът за подпомагане ОТКАЗАХА да настанят децата в детското селище – там имаше такава възможност и щеше да е почти същото, майката щеше да работи където пожелае – даже зад граница, и щеше да вижда децата си само по време на някои ваканции – както става и сега… Но след като са „отрязани” от всички институции - тези хора намират спасение само в приюта…

Това бяха моите наблюдения в приюта в Нови хан. 

Естествено, няма как да гарантирам за разсейването на всички съмнения, няма как да знам със сигурност, че „всичко е наред” там, но от целия ми опит с държавни институции и т.нар. „домове” – смятам, че този приют функционира по възможно най-адекватния начин запазвайки родители и деца заедно и финансирайки се чрез дарения, а не – чрез  държавно институционализиране, позволявайки така на обществото да бъде част от грижата – доброволно и съзнателно, за разлика от похвата на държавата, която налага чрез сила върху хората т.нар. „солидарност”, вземайки от тях пари без тяхното съгласие уж, за да се погрижи за „бедните”, но усвоявайки повечето от тези пари чрез огромна администрация, напр., да не говорим за неадекватните методи на „грижа” – спомнете си какви лагери на смъртта се оказват държавните домове за деца!!!

Лично аз оставам с впечатлението, че в приюта на отец Иван нещата се случват заради хора с големи сърца, даже и не всичко да е перфектно, поне грижата е реална и осезаема!

Явно това са видели и всички проверяващи, които са правили проверки след подадени сигнали от група хора от селото, понеже всяка проверка, макар и започнала нападателно и заплашително - е водела до подобряване на бюрократичната страна на нещата и помощ от същите тези проверяващи, които в началото са отивали като при престъпници...

А възможността да се докосна до ДОБРОВОЛНИЯ отклик на всички тези хора, които въпреки наложената им „солидарност” и платени данъци на държавата, която уж има задължението „да се погрижи” за нуждаещите се, са отделили от залъка си, за да ДАДАТ , отново, и са довели децата си – учейки ги на реално милосърдие, а не – на пасивен непукизъм, на каквото учи наложената насила „солидарност” – това беше невероятно зареждащо преживяване!

Отново – искрени благодарности към всички, които откликнаха в неделя!

Сега ми е по-лесно да вярвам, че има шанс за нас като народ. Че има шанс да осъзнаем, че съществуваме отвъд бюрократичната страна на нещата и отвъд „грижата на държавата”. Да осъзнаем, че държавата даже и да си приписва правото на монопол върху решаването на социални проблеми – тя всъщност НЕ СЕ справя – не постига положителни резултати, а единствено „усвоява” средства – все повече и повече! Да осъзнаем, че отговорността да се погрижим за ближния винаги е била и ще бъде първо лична и персонална отговорност на всеки от нас, понеже страдащият човек има нужда от разбиране и човещина, които държавната машина НЕ МОЖЕ да даде, колкото и да се напъва! 

БУТАФОРИЯ по МИНИСТЕРСКИ от ТРИБУНАТА НА НС

Днес Тотю Младенов заяви от парламентарната трибуна, че: „Проектозаконът за детето, който Министерството на труда и социалната политика подготви, няма да бъде придвижен към Министерския съвет и Народното събрание за приемане докато не бъдат изчистени всички спорни моменти в него.„, а също, че: „спорният проект, по който експерти от ведомства и множество неправителствени организации са работили в продължение на две години, все още е на ниво обществено обсъждане. „

Очевидно е желанието чрез повтаряне на определени клишета като „обществено обсъждане”, „обществен консенсус” и пр. да бъде успокоено обществото и върнато в неговото летаргично и безкритично съществуване.

Но от днешното изказване на министъра аз лично хич не се чувствам успокоена! Де факто г-н Младенов в прав текст заявява, че по проекта за закон за детето продължава да се работи, отвъд всичките успокояващи изказвания, че е „замразен” и че явно няма „да го бъде” този закон. 

Какво означава това? Например – че някъде там има неизвестна по големина група от държавни чиновници, които получават заплата именно за работа по този проект! И това - повече от две години, като произведеното от тях през това време е под всякаква критика!

Очевидно този (опит за) проектозакон през последните 2 години е глътнал и все още гълта, доста средства свалени от гърба на българския данъкоплатец!

Отгоре на всичко – тъй нареченото „обществено обсъждане” е пълен фарс!

По проекта се работи тайно, скрито от обществото, не е ясно нито кои са авторите на първоначалния вид на този проект, наречен от юристите „правен нонсенс”, не е ясно дали тези автори все още работят по проекта, не е ясно кои хора или организации се явяват представители на обществото при продължаващата работа по проекта, не е ясно и по какви критерии са подбрани точно тези хора и организации за такива „представители”.

Информационното затъмнение е пълно.

Но според г-н социалният министър ТОВА се нарича „обществено обсъждане”…?!!!

Факт е, че откакто показаха своето законово недоносче на бял свят в края на миналата година, МТСП и ДАЗД напълно игнорираха дебата, протичащ в обществото по темата! На нито една дискусия, на нито един дебат, организиран по темата, тези институции не изпратиха представители! Ама г-н Младенов има очи да говори, че проектът е „на ниво обществено обсъждане”, макар и никой да не знае кой с кого го „обсъжда”!

Поредната бутафория! Просто популистко говорене и нищо повече!

От казаното от Тотю Младенов днес става ясно, че Законът за детето не само се изготвя „на тъмно”, но и изчаква на стенд бай някъде из министерството с реална възможност в един момент, преди да сме разбрали какво става, този закон да се окаже приет…