14 февруари 2012

14 ФЕВРУАРИ НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО...



И все пак - специално за младите хора от около 2 десетилетия 14 февруари се превърна в "деня на влюбените", Св. Валентин... Правят се подаръци, валентинки, всичко е в сърчица и амурчета...  

Разбира се - прекрасно е да се празнува романтиката и любовта. Не пречи и да си има ден за това. Но аз, като твърде любопитна персона, винаги съм искала да знам от къде идват традициите - наши, чужди - няма значение. Ето и какво открих, ровейки се преди година в историята и разследвайки произхода на датата 14 февруари като "празник на любовта".

Какво е 14 февруари отвъд католическите традиции и тримата Валентиновци, които католическата църква почита като светци? Защо точно 14 февруари? Какво точно значи това "Бъди моя Валентин"?

Както и много други "празници" в християнството, и този си има своята езическа предистория, и този е едно предрешено в "християнски одежди" езическo поклонение , съпроводено с определени ритуали и традиции.

В древногръцкият календар периодът между средата на януари и средата на февруари бил месецът на Гамелион, посветен на свещения брак между Зевс и Хера.

На 14 февруари в Древен Рим се чествал празникът на благородната Юнона - римска богиня, почитана като пазителка на домашното огнище и на Римската държава.

На следващия ден, 15 февруари, пък бил празникът на Луперселия или Луперкалия.  

Думата идва от Лупус, което значи вълк. Смята се, че празникът е свързан с легендарната вълчица, откърмила основателите на Рим - Ромул и Рем.

Жреците на култа Луперкалия – т.нар. луперции, се събирали в пещерата Луперкал, която свещената вълчица от легендата се предполагало, че е обитавала, и принасяли в жертва кози. Кръвта от жертвоприношенията след това бивала разпръсквана по улиците, а жреците тичали с кожите на пожертваните животни, вярвали, че това ще донесе плодовитост..

Луперкалия бил местен римски фестивал.  По време на този празник много от младите благородници и управници бягали голи през центровете на селищата, за смях и забава, и удряли минувачите със специални камшици. Жените от по-високите класи нарочно заставали на пътя им, и покорно като ученици в училище подавали ръцете си да бъдат ударени, заради поверието, че това помагало на бременните да родят по-лесно, а на яловите – да забременеят.

По-разпространеният фестивал на Юнона Фебруа, се чествал в средата на февруари. Обичаят бил да се пишат на листчета имената на младите мъже и жени, и всеки си изтеглял случаен партньор, след което всички вземали участие в угощения и сексуални игри. Събраните по този начин двойки оставали заедно - на семейни начала, така да се каже, през следващата 1 година, а ако не се оженели, на следващия фестивал си изтегляли друга партньорка, и така, докато не си намерели ...съпруга.

 Ранните християни не приемали този фестивал. В опит да го спрат, те опитали да преобразят „пиршеството на плътта” в романтичен ритуал. За съперник на Юнона Фебруа, църквата избрала Св. Валентин.

По-късно, въпреки усилията на църквата, Денят на Валентин все още наподобявал Луперкалия с това, че мъже и жени, женени или не, се събирали да си изберат „валентин” – с написани на листчета имена, теглени на случаен принцип. Събраните така двойки си разменяли подаръци, а понякога и любовни обещания.

Обичаят се запазил в този си вид, макар и с "новото" си, християнско амплоа, чак до средата на 18 век.

Постепенно отмрял (заради скъпите подаръци!!), заместили го печатните картички и ... се отворила нова пазарна ниша, със свои специални (продаваеми) символи: купидончета, сърчица, бонбони, валентинки... Така започнал бизнес, сравним само с Коледа/Рождество по печалбите, които генерира -  поне що се отнася до изпратените картички :) 

Което навежда на мисълта, че Амурчетата работят за производителите на картички, нещо като агенти по продажбите ;) Вероятно на процент! :))

                                                                                                              

                                                                                                                  

Хубаво е да празнуваме с любимия човек, хубаво е да празнуваме и съществуването на Любовта по принцип... Но е хубаво и да знаем повече за това от къде идват традициите, които възприемаме и от къде идват ритуалите, които започваме да спазваме без много да му мислим...

Всъщност - всеки ден  е добър, за да празнуваме Обичта!

Не е нужно да чакаме "фестивала на Юнона", за да кажем на децата си, на родителите си, на приятелите си, на съпруга/та си, че ги обичаме. Можем да го правим всеки ден... :)

04 февруари 2012

Денят, в който (почти) НЕ започна гражданска война


4 февруари, 15 години назад във времето.

Бях на 17г., в 11 клас на местната гимназия в гр. Мездра, която до скоро гордо носеше прозвището „Руска гимназия”.

Кризата в малкия град беше факт отдавна, като перманентно състояние, но през последните 1-2 години кризата се беше превърнала в тотална мизерия. Двучленното ни семейство се издържаше със заплатата на майка ми, начален учител в местното ОУ. По това време тази заплата беше в размер на около 3 долара, благодарение на управлението на БСП и Жан Виденов, постигнали невероятният свръх бюджетен дефицит от 311%.

Когато започнаха протестите в София и в отделни градове, се оказа, че въпреки всичко, в нашия малък град хората, които биха се осмелили да излязат и открито да протестират срещу ново управление на Жан Виденовата върхушка, бяха малцина. Местната структура на СДС провеждаше безкрайни заседания в кабинета си, намиращ се през 2 врати от кабинета на БСП, но председателят продължаваше да настоява, че това са спорадични изцепки и че не е разумно СДС-Мездра да се включва в тези протести. Тези заседания ги помня много добре, понеже придружавах майка си на тях, тя беше председател на клуб. Заседанията продължаваха до някое време през нощта. А мрънкането и безволевостта на местният „демократичен” председател бяха отвратителни дори за моите 17 години и липса на достатъчно разбиране точно какво се случва.

Затова една вечер останах да чакам майка ми
отвън, пред сградата на общината, където с още 2-3-ма „луди глави” запалихме свещи и стартирахме бденията… Още същата вечер на площада към нас се присъединиха 20-ина човека. На другата вечер отидохме вече подготвени, а хората станаха много повече. От местни медии прекъснаха заседанието на СДС и попитаха дали това са протести, организирани от тях, на което в първия момент председателят на СДС отговори като се разграничи от случващото се „долу”. Но когато видя, че „долу” са членовете на СДС заедно с доста други хора – се извъртя и обяви, че СДС организира протеста. Оттам нататък всяка вечер бяхме на площада, полицията се опитваше да ни „разгони”, но вече не смееха да действат твърде настъпателно.

Започнахме да се събираме не само вечерта, а от много по-рано, като започвахме с шествие през града. За шествията приготвяхме плакатите и материалите си собственоръчно, което лично на мен ми доставяше голямо удоволствие.

Един ден, точно преди поредното шествие, в класа ми дойде директорката на училището, за да ни се накара и да ни заплаши, че „нямаме 18 год.” И „нямаме право да участваме в политически мероприятия”, така че – да не сме си и помисляли да се включваме в протестите на СДС, иначе сме щели да имаме проблеми със завършването.. Това беше може би първият ми по-сериозен сблъсък със системата и механизма на натиск върху хората, живеещи в града. Този механизъм се простираше от кмета, през общината, държавните учреждения, местните бизнес-олигарси, та дори и до децата в училище. За съжаление този механизъм на контрол чрез сплашване продължава да е факт в гр. Мездра даже и до днес.

Спомням си, че в този ден за първи път осъзнах, че някой се опитва да ми отнема правата и най-вече СВОБОДАТА. И всъщност, пред целия клас заявих на директорката, че тя няма право да ни забранява или разрешава НИЩО извън училището и учебният процес, понеже нямайки 18 год., имаме родители, които са наши настойници и ТЕ, а не ТЯ, решават какво може и какво – не. Използвах и случая да обясня на съучениците си за предстоящия протест и да ги поканя същия ден да се присъединят към него. Директорката побесня и пред всички ми заяви, че няма да завърша училище щом е така.

В следващите дни напрежението силно се покачи в цялата страна. Участвах на два пъти в затварянето на Е79, вече имахме и организация за „доставянето” на място на сандвичи и чай. Вече се чуваше за намеренията на полицията да овладее протестите чрез сила и за подготовката на специални части, които да бъдат изпращани да се разправят с хората.

На 4 февруари 1997г. затворихме (мисля, че за пореден път) Е79 преди Враца. Докато бяхме там – пристигнаха новини, че положението започва да излиза от контрол и че от различни поделения са тръгнали автобуси с полицаи, жандармерия и специални части, които да потушат бунтовете. Чу се, че не далеч от Роман има вече такива автобуси и че чакат нареждане, за да нападнат протестиращите. Помня, че в този ден чух няколко пъти да се споменава „гражданска война”… Веднага беше направена организация, подготвяхме се за сблъсъци с настъпването на вечерта. Мъжете отиваха на барикадите по пътищата, а жените – приготвяха чай и храна, понеже бяхме твърдо решени да не отстъпим този път.

Не ми позволиха да остана на барикадата на Е79, така че – заедно със стария ми касетофон (все още работещ, между другото  ), запасена с достатъчно бунтарска музика + албума на Каналето, останах на площада пред общината, където имаше повече хора, от когато и да било. Таксиметровите шофьори паркираха колите си така, че да не може да се влезе с превозно средство на площада, а техни колеги бяха заели различни постове из града, вкл. и на барикадите, така че ни държаха в течение къде какво се случва, междувременно следяхме радиото, сигурни, че започва гражданска война тая вечер.

Помня, че в някакъв момент, вече доста късно, се чу, че БСП са върнали мандата… подробностите не ги разбрахме тогава, но протестът се обърна в празник – там, на площада, в снега, с всички премръзнали вече хора… Малко след това и колите от барикадите се върнаха и купонясвахме заедно на площада.

Заплахите на директорката, че нямало да завърша, стигнаха само до това няколко преподаватели, отявлени червени дейци, да ми намалят срочната оценка за втория срок, но въпреки това, пак дипломата ми беше отлична.

А вчера, на 3 февруари, 15 години по-късно, стана ясно, че БСП не е върнал мандата, Първанов като лидер на БСП тогава, не е носел празна папка, а папката е съдържала проект за 2-ро правителство на БСП. И единствено твърдата позиция, заета от току що стъпилия в длъжност Президент П.Стоянов, е била причина да не се сформира такова ново червено правителство и дефакто – да се избегне гражданска война....