04 февруари 2012

Денят, в който (почти) НЕ започна гражданска война


4 февруари, 15 години назад във времето.

Бях на 17г., в 11 клас на местната гимназия в гр. Мездра, която до скоро гордо носеше прозвището „Руска гимназия”.

Кризата в малкия град беше факт отдавна, като перманентно състояние, но през последните 1-2 години кризата се беше превърнала в тотална мизерия. Двучленното ни семейство се издържаше със заплатата на майка ми, начален учител в местното ОУ. По това време тази заплата беше в размер на около 3 долара, благодарение на управлението на БСП и Жан Виденов, постигнали невероятният свръх бюджетен дефицит от 311%.

Когато започнаха протестите в София и в отделни градове, се оказа, че въпреки всичко, в нашия малък град хората, които биха се осмелили да излязат и открито да протестират срещу ново управление на Жан Виденовата върхушка, бяха малцина. Местната структура на СДС провеждаше безкрайни заседания в кабинета си, намиращ се през 2 врати от кабинета на БСП, но председателят продължаваше да настоява, че това са спорадични изцепки и че не е разумно СДС-Мездра да се включва в тези протести. Тези заседания ги помня много добре, понеже придружавах майка си на тях, тя беше председател на клуб. Заседанията продължаваха до някое време през нощта. А мрънкането и безволевостта на местният „демократичен” председател бяха отвратителни дори за моите 17 години и липса на достатъчно разбиране точно какво се случва.

Затова една вечер останах да чакам майка ми
отвън, пред сградата на общината, където с още 2-3-ма „луди глави” запалихме свещи и стартирахме бденията… Още същата вечер на площада към нас се присъединиха 20-ина човека. На другата вечер отидохме вече подготвени, а хората станаха много повече. От местни медии прекъснаха заседанието на СДС и попитаха дали това са протести, организирани от тях, на което в първия момент председателят на СДС отговори като се разграничи от случващото се „долу”. Но когато видя, че „долу” са членовете на СДС заедно с доста други хора – се извъртя и обяви, че СДС организира протеста. Оттам нататък всяка вечер бяхме на площада, полицията се опитваше да ни „разгони”, но вече не смееха да действат твърде настъпателно.

Започнахме да се събираме не само вечерта, а от много по-рано, като започвахме с шествие през града. За шествията приготвяхме плакатите и материалите си собственоръчно, което лично на мен ми доставяше голямо удоволствие.

Един ден, точно преди поредното шествие, в класа ми дойде директорката на училището, за да ни се накара и да ни заплаши, че „нямаме 18 год.” И „нямаме право да участваме в политически мероприятия”, така че – да не сме си и помисляли да се включваме в протестите на СДС, иначе сме щели да имаме проблеми със завършването.. Това беше може би първият ми по-сериозен сблъсък със системата и механизма на натиск върху хората, живеещи в града. Този механизъм се простираше от кмета, през общината, държавните учреждения, местните бизнес-олигарси, та дори и до децата в училище. За съжаление този механизъм на контрол чрез сплашване продължава да е факт в гр. Мездра даже и до днес.

Спомням си, че в този ден за първи път осъзнах, че някой се опитва да ми отнема правата и най-вече СВОБОДАТА. И всъщност, пред целия клас заявих на директорката, че тя няма право да ни забранява или разрешава НИЩО извън училището и учебният процес, понеже нямайки 18 год., имаме родители, които са наши настойници и ТЕ, а не ТЯ, решават какво може и какво – не. Използвах и случая да обясня на съучениците си за предстоящия протест и да ги поканя същия ден да се присъединят към него. Директорката побесня и пред всички ми заяви, че няма да завърша училище щом е така.

В следващите дни напрежението силно се покачи в цялата страна. Участвах на два пъти в затварянето на Е79, вече имахме и организация за „доставянето” на място на сандвичи и чай. Вече се чуваше за намеренията на полицията да овладее протестите чрез сила и за подготовката на специални части, които да бъдат изпращани да се разправят с хората.

На 4 февруари 1997г. затворихме (мисля, че за пореден път) Е79 преди Враца. Докато бяхме там – пристигнаха новини, че положението започва да излиза от контрол и че от различни поделения са тръгнали автобуси с полицаи, жандармерия и специални части, които да потушат бунтовете. Чу се, че не далеч от Роман има вече такива автобуси и че чакат нареждане, за да нападнат протестиращите. Помня, че в този ден чух няколко пъти да се споменава „гражданска война”… Веднага беше направена организация, подготвяхме се за сблъсъци с настъпването на вечерта. Мъжете отиваха на барикадите по пътищата, а жените – приготвяха чай и храна, понеже бяхме твърдо решени да не отстъпим този път.

Не ми позволиха да остана на барикадата на Е79, така че – заедно със стария ми касетофон (все още работещ, между другото  ), запасена с достатъчно бунтарска музика + албума на Каналето, останах на площада пред общината, където имаше повече хора, от когато и да било. Таксиметровите шофьори паркираха колите си така, че да не може да се влезе с превозно средство на площада, а техни колеги бяха заели различни постове из града, вкл. и на барикадите, така че ни държаха в течение къде какво се случва, междувременно следяхме радиото, сигурни, че започва гражданска война тая вечер.

Помня, че в някакъв момент, вече доста късно, се чу, че БСП са върнали мандата… подробностите не ги разбрахме тогава, но протестът се обърна в празник – там, на площада, в снега, с всички премръзнали вече хора… Малко след това и колите от барикадите се върнаха и купонясвахме заедно на площада.

Заплахите на директорката, че нямало да завърша, стигнаха само до това няколко преподаватели, отявлени червени дейци, да ми намалят срочната оценка за втория срок, но въпреки това, пак дипломата ми беше отлична.

А вчера, на 3 февруари, 15 години по-късно, стана ясно, че БСП не е върнал мандата, Първанов като лидер на БСП тогава, не е носел празна папка, а папката е съдържала проект за 2-ро правителство на БСП. И единствено твърдата позиция, заета от току що стъпилия в длъжност Президент П.Стоянов, е била причина да не се сформира такова ново червено правителство и дефакто – да се избегне гражданска война....


1 коментар:

Martin Ruskov каза...

Благодаря за споделените спомени. В София винаги ни е било по-лесно - там от години има критична маса и вечни бунтари, които да подкрепят всяка привидно справедлива кауза. Иска ми се по-често да ни се случва да показваме, че не сме просто стадо овце, но е трудно. И обратно за спомените - не трябва да ги забравяме - никога.