ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ЕДИН ПРИЮТ предизвикващ реакции от "ОСАННА" до "РАЗПНИ ГО!"

В неделя за първи път бях в приюта на отец Иван от Нови хан. След като той призова за помощ, понеже храната им свършвала, заедно с няколко приятели решихме да съберем продукти и да ги откараме на място. Поканихме още няколко приятели, а откликът беше толкова голям, че решихме да дадем възможност и на други хора, които може би искат да помогнат, но няма как да отидат сами до Нови хан. Затова направихме събитие във ФБ. Въпреки опитът ми с такива събития, според който от заявилите участие накрая идват около 10%, този път веднага се видя, че случаят е различен.  С желание да се включат се обадиха даже и хора от други градове – някои от тях се организираха на свой ред и отидоха сами до приюта.

Когато в неделя сутринта излязох да взема кашони от близката Била и видях, че вали, а според прогнозата  така щеше да е през целия ден, бях сигурна, че много хора ще се откажат. Чудех се и как ще успеем да съберем продуктите, понеже всичко се случваше на тротоара, а превозът ни щеше да дойде чак в 15.00ч. В този момент помолих Бог,  от чието сърце, вярвам, идват всички тези инициативи за помощ към ближния, да ни съдейства с дъжда, въпреки прогнозата.

Така и стана – в 12.30ч. дъждът спря и изгря слънце, което ни се усмихваше през цялото време, докато събирахме продуктите, там – на улицата. 

Още в 13.00ч. бяха дошли повече от 20 човека да оставят продукти. До 14.30ч. минаха повече от 60 човека, с повечето от които досега не се бяхме виждали „на живо”, а само във ФБ. Екипът доброволци, с които организирахме храната, беше по принцип не-голям, но през цялото време идващите хора ни съдействаха – всеки помагаше за малко – с пренасяне, подреждане и пр., някак всичко ставаше ЛЕСНО и с много добро отношение, страшно много позитивизъм и …. Любов.

Бях сигурна, че отвъд продуктите,  там на улицата събрахме нещо много по-важно и страшно насърчаващо – и това беше онази любов и желание за взаимопомощ, онази човечност, която е заложена в хората, но става непропорционално огромна, когато различни хора се обединят зад каузата да ПОМОГНАТ, без да очакват нещо в замяна. И това в неделя беше по-ценното „дарение”, което занесохме в приюта в Нови хан.

Все пак, не мога да не спомена, че докато организирахме тази акция, различни хора ни предупреждаваха, че „има нещо нередно” в този приют. Различни конспирации  ни бяха предлагани – отец Иван бил сутеньор, хората там били заложници за привличане на дарения, … и пр. и пр.  Казвам конспирации, понеже нито едно от тези обвинения не беше подкрепено с нещо конкретно като доказателство.

Разбира се, след като аз лично никога не съм имала близък контакт, няма как да знам точно кое е истина, и кое – инсинуация относно приюта. Но дори да бихме приели, че там „има нещо нередно” – точно с тая липса на конкретност, не виждам как това би могло да е довод да не занесем ХРАНА на място, където живеят над 100 деца, които  може би ГЛАДУВАТ! Затова реших да използвам отиването ни там и да се опитам да разбера повече – от първа ръка.

Ето и наблюденията ми от посещението там.

Отивайки в приюта ни посрещнаха усмихнати хора, за които аз реших, че са доброволни помощници и се заоглеждах да видя някои от обитателите на приюта. Докато тези сърдечни хора помагаха за разтоварването на продуктите, всъщност разбрах, че ТОВА са част от обитателите на приюта. 

В малкото, но пълно със зеленина дворче цареше чистота и ведрост. На пейката седяха две доста възрастни жени, с метли в ръцете и си говореха. Отидохме с един приятел и се запознахме с тях. Аз продължавах да си мисля, че това сигурно са пък някои баби от селото, дошли да помогнат с нещо. Затова останах учудена, като разбрах, че и те живеят там. Попитах ги защо. Оказа се, че едната жена е сам сама и няма къде да отиде, а тук – освен, че има покрив над главата, тя помага за децата и ги чувства като свои внуци. Другата жена каза, че е там заради своите двама внуци – на 10 и 14г. Останала сама с тях, тя не е можела да се грижи, а ако държавата би се намесила – би взела внуците и и би ги пратила в социален дом, а нея – би зарязала сама… Тази жена предпочиташе да е в приюта, но да остане с внуците си – колкото дни има още на земята, отколкото да ги разделят и да захвърлят децата някъде.

Докато говорехме с тези жени – край нас тичаха няколко малки деца, открили играчките, които бяхме донесли в един плик и радостно цвърчаха. С всяко от тези деца имаше по един възрастен, който го наглеждаше.  Личеше, че хората там не се „шляят” – всеки имаше нещо, което правеше. 

Тъкмо тогава при нас дойдоха две деца, които познаваме от доста години, още от дома в Драгалевци, когато са били на по 5-6 год.  Сега са тийнейджъри. Знаем колко нелека е била съдбата им и колко неща са преживели. Преди 2,5 год.попаднаха там, след като нито държавата, нито SOS- центъра за подпомагане, нито друга организация успяваше да им помогне  да  се установят, така че да останат с майка си, при която бяха реинтегрирани. Де факто те оставаха на улицата, когато отец Иван им даде подслон. Без да навлизам в подробности – но сега за първи път децата изглеждат установени и спокойни. Приютът може да не е дом, но е най-близкото до такъв, който те са имали…  Попитах ги, ако имат сериозен проблем, ако се нуждаят от помощ, към кого ще се обърнат първо, а те и двамата отговориха без капка колебание – „към деди (така наричат отец Иван) и леля Галя, разбира се! С тях можем да говорим всичко и те ни помагат.”

След това отидохме да говорим с „леля Галя”.

Реших да питам директно. Така освен отговора, получаваш от човека и реакция, която говори не по-малко от думите, и ако има разминаване между двете – има основания за съмнение дали ти казват истината. Питах – дали има момичета, които да проституират, да забременяват, докато са там, как се справят с тийнейджърите – не стават ли нередни неща зад стените на самия приют, питах откъде имат средства за строеж, средства за къщите в с.Якимово, където са част от обитателите на приюта. Питах и защо не направят нещо хората да не се задържат твърде дълго – увисвайки на техните грижи. Питах и дали хората, отиващи там, стоят по цял ден, чакайки някой да се погрижи за тях – както става със социалните помощи.

Относно реакцията – леля Галя или лъже безогледно, без да „и мигне окото” J, или просто има пълно съответствие между думите, мислите и и реалността…

За проституиращи момичета, правещи това ДОКАТО живеят в приюта, каза че няма такива, за забременели – че също не се случва в приюта, но например – преди време дошло 14 годишно бременно момиче от социален дом, нямало как да я отпратят…, за грижата за тийнейджърите в приюта – от казаното разбирам, че правят това, което и в почти всяко семейство – говорят с тях по „тези въпроси”, следят с кого се сприятеляват, стараят се да пречат на деструктивни приятелства (не става дума за „гаджета”, а за приятелства), по принцип не пускат децата от приюта из селото, като така те са винаги пред очите на възрастни… и се надяват порастващите вече деца да вземат правилните решения – точно както във всяко средностатистическо семейство… За това от какво се издържат, от къде имат средства за строежи, за къщи в с.Якимово, леля Галя ни разказва, че всичко почти идва от дарения, и с част от тях са успели да купят и постегнат няколко къщи в с. Якимово, където са изпратили някои от хората от приюта и  продължават да се грижат за тях.

Но освен от даренията, прехраната на живеещите в приюта хора идва и от фермичката, за която леля Галя ни разказва с истинска гордост и радост. За съжаление, фермата е на около 2 км. от приюта и не успяваме да приемем сърдечната покана да отидем и сами да разгледаме, да снимаме и т.н., но запазихме правото си да направим това  някой следващ път, когато минаваме оттам.  Разбираме от разказа на леля Галя, че във фермата имат сериозен брой крави, прасета, кокошки, имат градина и всеки от живеещите в приюта има задължения  във фермата, така че всеки полага труд  за прехраната си. Както знаем – трудът възпитава и се използва като терапия на не едно място, където се занимават с хора с различни проблеми…

Относно хората, които отиват и остават сякаш „завинаги” под грижите на приюта, леля Галя споделя статистика, която ни дава съвсем различна перспектива – през приюта за 11 години са минали над 840 души, повечето нямат нужда от подканяне – сами си тръгват щом излязат от ситуацията, която ги е завела там.  „Случва се нещо и хора попадат в безизходица. Ако тогава се намеси държавата – тя ще отнеме децата им и ще ги прати в дом, а децата не заслужават да им бъде причинявано това – те имат нужда от родителите си.” – споделя леля Галя – „понякога хората имат нужда от малко помощ и сами се справят с проблемите си, това е, което ние се опитваме да правим – прибираме тук хората заедно с децата им, даваме им шанс да останат заедно.”

И след като бяхме говорили с двете възрастни жени в началото – ни става ясно, че ако и повечето хора да са в категорията  на тези, които биха могли с намиране на работа и квартира да поемат по пътя си, то има и друга категория – бабата на двама внуци е единственото им останало семейство,  иска да е до тях докато е на този свят, но не може „да се хване на работа”, де факто самата жена има нужда от помощ заради възрастта си, но пък и тя и децата имат право да останат заедно, което става възможно в приюта в Нови хан, държавата НЕ отчита подобни „емоционално-важни” доводи и не предлага подобна помощ.

Подобна е ситуацията  и при двете деца, които познаваме от години – сега те пак са без майка си, може би временно, а може би до навършване на пълнолетие, не е ясно, но те няма къде да отидат – освен да ги върнат в институция и да разбият и малкото  спокойствие, и установяване, което  са получили в приюта в Нови хан. А попаднаха там, след като държавата ги реинтегрира при майка им, вместо да ги даде на заявилите желание да се грижат за тях приемни родители, нищо, че майка им отсъстваше с години, а приемните родители ги вземаха всяка седмица и за ваканциите от „дома”, и след като държавата не провери реалните обстоятелства при майка им, за да установи, че тя няма възможност в действителност да поеме грижите за тях на този етап (да не говорим, че държавата така и нищо не направи, за да помогне на майката да си стъпи на краката), и след като дори от SOS-центърът за подпомагане ОТКАЗАХА да настанят децата в детското селище – там имаше такава възможност и щеше да е почти същото, майката щеше да работи където пожелае – даже зад граница, и щеше да вижда децата си само по време на някои ваканции – както става и сега… Но след като са „отрязани” от всички институции - тези хора намират спасение само в приюта…

Това бяха моите наблюдения в приюта в Нови хан. 

Естествено, няма как да гарантирам за разсейването на всички съмнения, няма как да знам със сигурност, че „всичко е наред” там, но от целия ми опит с държавни институции и т.нар. „домове” – смятам, че този приют функционира по възможно най-адекватния начин запазвайки родители и деца заедно и финансирайки се чрез дарения, а не – чрез  държавно институционализиране, позволявайки така на обществото да бъде част от грижата – доброволно и съзнателно, за разлика от похвата на държавата, която налага чрез сила върху хората т.нар. „солидарност”, вземайки от тях пари без тяхното съгласие уж, за да се погрижи за „бедните”, но усвоявайки повечето от тези пари чрез огромна администрация, напр., да не говорим за неадекватните методи на „грижа” – спомнете си какви лагери на смъртта се оказват държавните домове за деца!!!

Лично аз оставам с впечатлението, че в приюта на отец Иван нещата се случват заради хора с големи сърца, даже и не всичко да е перфектно, поне грижата е реална и осезаема!

Явно това са видели и всички проверяващи, които са правили проверки след подадени сигнали от група хора от селото, понеже всяка проверка, макар и започнала нападателно и заплашително - е водела до подобряване на бюрократичната страна на нещата и помощ от същите тези проверяващи, които в началото са отивали като при престъпници...

А възможността да се докосна до ДОБРОВОЛНИЯ отклик на всички тези хора, които въпреки наложената им „солидарност” и платени данъци на държавата, която уж има задължението „да се погрижи” за нуждаещите се, са отделили от залъка си, за да ДАДАТ , отново, и са довели децата си – учейки ги на реално милосърдие, а не – на пасивен непукизъм, на каквото учи наложената насила „солидарност” – това беше невероятно зареждащо преживяване!

Отново – искрени благодарности към всички, които откликнаха в неделя!

Сега ми е по-лесно да вярвам, че има шанс за нас като народ. Че има шанс да осъзнаем, че съществуваме отвъд бюрократичната страна на нещата и отвъд „грижата на държавата”. Да осъзнаем, че държавата даже и да си приписва правото на монопол върху решаването на социални проблеми – тя всъщност НЕ СЕ справя – не постига положителни резултати, а единствено „усвоява” средства – все повече и повече! Да осъзнаем, че отговорността да се погрижим за ближния винаги е била и ще бъде първо лична и персонална отговорност на всеки от нас, понеже страдащият човек има нужда от разбиране и човещина, които държавната машина НЕ МОЖЕ да даде, колкото и да се напъва! 

БУТАФОРИЯ по МИНИСТЕРСКИ от ТРИБУНАТА НА НС

Днес Тотю Младенов заяви от парламентарната трибуна, че: „Проектозаконът за детето, който Министерството на труда и социалната политика подготви, няма да бъде придвижен към Министерския съвет и Народното събрание за приемане докато не бъдат изчистени всички спорни моменти в него.„, а също, че: „спорният проект, по който експерти от ведомства и множество неправителствени организации са работили в продължение на две години, все още е на ниво обществено обсъждане. „

Очевидно е желанието чрез повтаряне на определени клишета като „обществено обсъждане”, „обществен консенсус” и пр. да бъде успокоено обществото и върнато в неговото летаргично и безкритично съществуване.

Но от днешното изказване на министъра аз лично хич не се чувствам успокоена! Де факто г-н Младенов в прав текст заявява, че по проекта за закон за детето продължава да се работи, отвъд всичките успокояващи изказвания, че е „замразен” и че явно няма „да го бъде” този закон. 

Какво означава това? Например – че някъде там има неизвестна по големина група от държавни чиновници, които получават заплата именно за работа по този проект! И това - повече от две години, като произведеното от тях през това време е под всякаква критика!

Очевидно този (опит за) проектозакон през последните 2 години е глътнал и все още гълта, доста средства свалени от гърба на българския данъкоплатец!

Отгоре на всичко – тъй нареченото „обществено обсъждане” е пълен фарс!

По проекта се работи тайно, скрито от обществото, не е ясно нито кои са авторите на първоначалния вид на този проект, наречен от юристите „правен нонсенс”, не е ясно дали тези автори все още работят по проекта, не е ясно кои хора или организации се явяват представители на обществото при продължаващата работа по проекта, не е ясно и по какви критерии са подбрани точно тези хора и организации за такива „представители”.

Информационното затъмнение е пълно.

Но според г-н социалният министър ТОВА се нарича „обществено обсъждане”…?!!!

Факт е, че откакто показаха своето законово недоносче на бял свят в края на миналата година, МТСП и ДАЗД напълно игнорираха дебата, протичащ в обществото по темата! На нито една дискусия, на нито един дебат, организиран по темата, тези институции не изпратиха представители! Ама г-н Младенов има очи да говори, че проектът е „на ниво обществено обсъждане”, макар и никой да не знае кой с кого го „обсъжда”!

Поредната бутафория! Просто популистко говорене и нищо повече!

От казаното от Тотю Младенов днес става ясно, че Законът за детето не само се изготвя „на тъмно”, но и изчаква на стенд бай някъде из министерството с реална възможност в един момент, преди да сме разбрали какво става, този закон да се окаже приет…

ВИДОВЕ ДЕБАТИ (състезателни)

Състезателен дебат (Competitive debate)

В състезателния дебат два отбора се конкурират и един от тях бива оценен като победител по определен критерии. Има много различни стилове и правила  за състезателен дебат. Една от целите е да се обучат млади хора, които в бъдеще може да се включат в обсъждане и решаване на реални въпроси. Състезателният дебат се провежда на местно,  национално и международно  равнище.

Ето някои видове състезателни форми на дебат:

Парламентарният дебат (Parliamentary debate) се провежда съгласно правила произлизащи от Британската Парламентарна Система. Често срещани термини в този вид дебати са правителство и опозиция. Този основен стил се практикува най-вече в Обединеното кралство, Индия, Гърция и доста други народи. Главно събитие в света на парламентарните дебати е първенството по дебати „ World Universities Debating Championship” . То се провежда по правилата на Британският парламентарен стил.  Темите, които могат да се дискутират при един парламентарен дебат се определят или от организацията отговорна за провеждането на дебата или от самите участници. При равен резултат в края на дебата, победителят може да се определи като се вземат предвид стилът, традиционното знание и изследването на въпроса.

Британският парламентарен дебат (British Parliamentary debate) включва 4 отбора – 2 „Правителство”, или – пропозиция, и два – опозиция. В един състезателен кръг отборите се класират от първо до четвърто място, като първият получава 3 точки, а последният – 0.

Канадският парламентарен дебат (Canadian Parliamentary debate) включва един отбор „Правителство” и един – „Опозиция”.  Първоначалната тема не е предназначена за дебатиране, тя може да е дори цитат от филм или песен. Отборът на „Правителството” е този,който се спира на нещо спорно след серия от логически връзки , върху което да се дебатира. Това прави дебатът импровизиран за отбора на „Опозицията”  и подготвен за отбора на „Правителството”.

Оксфордският стил на дебат (Oxford-Style debate) е официален състезателен формат за провеждане на дебати. Има една утвърждаваща и една опонираща страна. Победителят се определя или чрез гласуване, или според това кой отбор е успял да впечатли повече публиката. Този стил на дебат следва формална структура, която започва с членовете от публиката, които гласуват преди самия дебат „за”, „против” или „не мога да реша”. След това всеки от участниците има 7 минути да направи въвеждащо изявление. Между панелите на дебата модераторът дава възможност  за задаване на въпроси от публиката, а накрая всеки от участниците има по 2 минути за заключение, след което публиката отново гласува и се сравнява  първоначалният вот с последния.

Мейс дебат (Mace Debate) този стил се провежда предимно в училище. Опонират си два отбора от по двама, като всеки говорител, започвайки от отбора на пропозицията, а след това – и отбора на опозицията, има по 7 мин. за изказване. След първата минута на всяко изказване опонентите на изказващия се имат право да поискат „допълнителна информация”, тогава имат право на един въпрос. Така могат да отвлекат говорителя от последователността на изказването му, да го подведат към някоя  слаба точка в неговата аргументация, или да се противопоставят на нещо, казано от него. След шестата минута не се приемат повече въпроси. След като и двата отбора изкажат аргументите си се дава възможност на публиката да зададе своите въпроси към участниците. След като аудиторията зададе въпросите си се дава право на един член от всеки отбор в рамките на 4 минути да представи изложението си, като традиционно участникът първо отговаря на въпросите зададени от публиката и опониращия отбор. В този формат се набляга на аналитичните умения, стил и сила на аргумента, както и на развличането.

Дебат Австралазия (Australasia debate) този стил дебатиране се използва предимно в началното и средното училище в Австралия и Азия. Тук темата на дебата е представена под формата на положително твърдение, като предмета на разговор може да варира. Има два отбора, те дебатират върху теза, винаги стартираща с утвърждаващото твърдение под формата на отчет или доклад, започващ с „Това”, „Тази”, „Този” и т.н., напр. „Тази къща ще установи световно правителство”. Изборът на теми обикновено е според това какъв е интереса на участниците и на аудиторията, така се улесняват и двете.  Всеки отбор има трима членове, като всеки от говорителите е „кръстен” според ролята на отбора си в дебата, напр. „Първи пропозиционен говорител” и т.н. Всеки от  членовете на отбора има специфична роля при дебатирането. Третият говорител напр. може да направи опровржение към противниковия отбор, да въведе нови доказателства, за да подкрепи тезата си. Де факто последният  говорител е капитана на отбора (Тeem advisor). При този стил на дебатиране дебатът се „затваря” от последен аргумент  от първите говорители на двата отбора и нови доказателства не могат да се въвеждат повече. Всеки от шесте говорители (трима пропозиционни и трима опозиционни) говорят последователно един на друг – първи пропозиционен, първи опозиционен, втори пропозиционен, втори опозиционен, трети пропозиционен, трети опозиционен.

Политически дебат (Policy debate)

Политическият дебат е форма на словесна конкуренция, в която два отбора – „ЗА” и „ПРОТИВ” дебатират върху резолюция, свързана с промяна на политиката на федералното правителство на САЩ или свързана със сигурността. Този дебат също така се нарича „кръстосан разпит”, понеже 3 минутен период на отправяне на въпроси и опровержения следват всяка конструктивна реч или физическа демонстрация.

Класически дебат (Classic debate)

Класическият дебат е сравнително нов формат за водене на дебати. Създаден и се практикува преди всичко в щата Минесота. Създадено е като алтернатива на политическите дебати. Някои съдии смятат, че развитието на политиката е довело до там, че политическият дебат се е превърнал в  изключително специализирана форма на дебат, силно зависима от почти неразбираемото скоростно говорене и с по-малък акцент върху реалните аргументи, за сметка на „стратегически аргументи”, често граничещи с абсурд. Структурата на тази форма на дебатиране напомня политическите дебати,  но е логична и отразява реалния свят, заради което си е спечелила прякора „Policy light”.

Дебат Линкълн-Дъглас (Lincoln-Douglas debate)

Дебатът „Линкълн-Дъглас” е преди всичко форма за дебат, ползвана в прогимназията в САЩ. Това е събитие, фокусирано върху прилагането на философски теории към истински проблеми в света. Прилича на класическия и на политическия дебат, макар че традиционният Линкълн-Дъглас дебат се старае да избяга от политическият „жаргон”. Въпреки това – говоренето в тази форма на дебат може да варира между разговорни темпове, до и над 300 думи в минута, когато се увеличат броя на аргументите и развитието на аргументативния процес в дълбочина.

Дебат Карл Попър (Karl Popper debate)

Този вид дебат е наречен на един фамозен философ и е широко използван в гимназиите в  Източна Европа и Централна Азия. Първоначално е създаден от Института „Отворено Общество” като по-гъвкав формат за дебатиране, постепенно се налага като формата, по който се учат най-много ученици от средните училища. В този формат екипите, от по трима човека,  работят заедно и трябва да анализират и изследват и двете страни на всеки казус. На всяка страна се предоставя възможност да изложи своите аргументи и да задава въпроси към противниковия отбор. Първите говорители имат по 6 мин. да представят своите утвърждаващи позиции, или в случай на отрицание – едно опровержение. Останалите 4-ма говорители имат по 5 мин. да произнесат реч в подкрепа на основните аргументи на  отбора си. След първите 4 речи са предвидени по 3 мин. за кръстосан разпит, време, в което противниковият отбор може да си изясни за какво е ставало дума в току що произнесената реч.

Дебат „Обществен форум” (Public Forum debate)

Тази форма на дебат комбинира аспекти от политическия и Линкълн-Дъглас дебата с аспекти от късите речи и „кръстосаните разпити, но в по-дълги периоди, наречени „Кръстосан огън” между дискутиращите. Различното е, че в тези дебати всеки, който може да участва в журито има право на опровержение.

Парижки стил дебат (Paris-style debating)

Това е нов, специфично френски формат на водене на дебати. Два отбора по 5 участници спорят по дадена тема. Едната страна защитава тезата, докато от другата се очаква да напада. Дебатът се съди за качеството на аргументите, силата на реториката, харизмата на говорителя, качеството на хумора, бързината на мисълта и разбира се – работата в екип. Първият пропозиционен говорител отваря дебата, следван от първият говорител на опозицията, след това – втория говорител на пропозицията, вторият на опозицията и т.н. Всеки говорител има 6 мин. Както в Мейс дебата – след първата и преди последната минута опонентите имат право да поискат разяснения, на които говорителят може да отговори, или да откаже да отговори по своя преценка.

Онлайн дебатиране (Online debating)

Благодарение достъпността на Интернет през последните години, вече дебатите по някои изразени „горещи” теми може да се случи и във формализирани дискусионни сайтове под формата на бюлетини или форуми. Липсата на времеви ограничения предполага по-различен стил  на дебатиране, с по-премислени аргументи и контрапункти и с възможност всички участници да изкажат своите плюсове и минуси по темата. Много хора използват онлайн дебатите, за да укрепят  своите позиции, правят се официални дебати, а също и забавни – между приятели. Някои от форумите ограничават броя на думите, за да имитират условията в реалните, физически дебати. Предимствата са в липсата на ограничение във времето, възможността за по-сериозна теоретична подготовка на участниците, както и на правенето на изследвания  по време на самия дебат.

РОДИТЕЛСКИ ПРОТЕСТ - ТЕСТ ЗА СВОБОДАТА НА СЪВЕСТТА, НА МИСЪЛТА И СВОБОДАТА НА СЛОВОТО В БЪЛГАРИЯ!

Днешният протест на родители и граждани срещу готвения закон за детето беше един вид тест – доколко има свобода в България. Свобода на съвестта, свобода на мисълта, свобода на словото. 

За първите две можем да отчетем наистина радващ резултат – протестът изцяло беше организиран от родители, които по принцип нямат никакъв опит в такива събития, а хората, които се събраха, бяха отново предимно родители, имащи отношение по темата.  Видя се, че хората се събуждат от пасивност, интересуват се и имат позиция по въпрос, който засяга правенето на закони в страната ни. Видя се, че въпреки масираната медийна пропаганда в  подкрепа на закона за детето, все пак има хора, които ползват главата на раменете си по предназначение и не се хващат на добре тренираните номера за манипулиране на съзнанието и мнението на обществото.  

Факт е, че един такъв протест, организиран на чист ентусиазъм, проведен в 1-я от 4 почивни дни, все пак събра доста хора - над 200 само в София, в страната също отклика беше доста силен. Всички информационни и агитационни материали, които заляха страната през последния месец изцяло бяха изработени и платени от джоба на ентусиасти, родители, граждани.  

Видя се и че напълно непознати хора са способни да преодолеят своите различия и да се обединят  в името на … „НАЙ-ДОБРИЯ ИНТЕРЕС” на децата си – а именно: да бъдат защитени те от чиновнически домогвания. 

Това е снимка от края на протеста - можете да видите, че хората съвсем не са малко!

Но относно свободата на словото – тестът всъщност показа колко голяма е заблудата ни, ако мислим, че има такава в страната ни. Какво отразиха родните ни медии? Да, казаха, че има протест,  но  обективността им свърши някъде тук. При над 200 души, които присъстваха пред НДК , и то в почивен ден, от медиите разбрахме, че сме били шепа хора. Същата работа стана и с коментара за протеста в другите градове – хората бяха „намалени” поне на половина. Отделно – почти всички медии дадоха трибуна на властимащите да тълкуват еднолично, без диалог с протестиращите, какво всъщност искат те - протестиращите, изкарвайки ги объркани, сбъркани, нечели закона и т.н.. 

Най-безумният пример за мен, вероятно понеже пряко участвах в този цирк, беше предаването Уикенд с Мия Сантова по ТВ7.

Предварително те се свързаха с нас и поискаха да се включим в предаването пряко от протеста, за да кажем какво точно ни притеснява в ЗД и за да участваме в диалог с гостите в студиото – председателя на ДАЗД  Калин Каменов и юристката на ДАЗД – Теодора Иванова, която стана известна още в началото на битката между противници и поддръжници на закона с това, че е един от авторите на ЗД, който не знае какво пише в този закон.

Заради технически подробности от ТВ7 настояха да направим включването не от мястото на протеста, а от другия край на площада, с идеята след това да снимат и самия протест. 

Въпреки настояването ни наш представител да присъства в студиото, такава възможност ни беше отказана. 

след изразеното възмущение от наша страна, репортерката направи допълнително интервю с мен и другия участник, но досега - няма нищо излъчено...

За наша изненада, репортерката заяви в ефир, че протестът щял да се проведе точно там, до нас, ама още нямало хора, също и г-жа Иванова подчерта, че то никой явно не протестира – просто двама души си казват мнението.

Теодора Иванова

Разбира се, не ни беше дадена думата да обясним за какво става дума. След това – възможността ни да се изкажем беше сведена до минимум. В момента, в който повдигнах въпроса за това, че държавата, дето претендира да оценява родителите дали са „добри” или „лоши”, всъщност не е била оценена за „качеството” на грижа, която ТЯ предоставя на децата в институциите  и всъщност носи отговорност за много детска смъртност, за която накрая няма никой осъден, г-жа Мия Сантова бързичко ме прекъсна от студиото и повече не ми дадоха думата. Нито пък гостите коментираха повдигнатия от мен въпрос. За сметка на това – наговориха куп общи приказки, подчертавайки колко са диалогични, как работят с НПО – разбира се, без да уточняват колко от тези НПО са на държавна хранилка, как са спасили СТОТИЦИ деца благодарение на анонимни сигнали, които за две-три години общо са под 60!…  След това сигналът изчезна, така че дори не можехме да чуваме какви глупости плещят в студиото. 

Стана повече от ясно, че сме се оказали част от платен репортаж, имащ за цел да гради имидж на младичкия нов председател на ДАЗД, който напоследък е във всички медии, явно понеже това е единственият начин да го видят хората. 

А колкото до голямата диалогичност на ДАЗД, МТСП, УНИЦЕФ, за която г-жа Иванова говореше – фактите сами говорят. Вече от месеци родителите правят различни събития, посветени на дебат върху ЗД, във ВСЕКИ от случаите те канят официалните представители на държавната система, поръчител на тоя закон. Да, ама с цялата си достолепно-чиновническа диалогичност дамите и господата, дето нямат задръжки да получават заплати и …бонуси, да не забравяме, от данъците на именно тези родители, така и не благоволиха да се веснат „на живо” и да осъществят реален диалог със … своите работодатели!  

Придържайки се към своя си начин на действие, с цялата си чиновническа наглост,  новият председател на ДАЗД и именитата юристка на ДАЗД   реално отказаха да проведат диалог с протестиращите. Заедно с журналистите от ТВ7 те се погрижиха в студиото г-н председателят на ДАЗД да има достатъчен комфорт при липса на събеседник от противниковата страна „на живо”. 

Очевидно г-н Каменов избягва срещите очи в очи, вероятно защото има за какво да го е срам да погледне родителите в очите? 

Калин Каменов

Срам не толкова заради свои заслуги – не е имал време да направи такива за малкото време, в което оглавява ДАЗД, но вероятно и самият той вътре в себе си знае, че има нещо тотално сбъркано в това бездушната държавна система да се бърка в семейства, в които родителите са грижовни, готови на всичко за децата си, включително да се изправят в лицето на тая система и да се борят за свободата, която по право им принадлежи! 

Толкова за свободата на словото! Вечна му памет, Българио…

14 ФЕВРУАРИ НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО...

Отново е 14 февруари, празник, който в България е обединяван безпроблемно като "ден на виното" и "ден на любовта" - в нашите традиции двете си вървят заедно така или иначе... Даже може да се помисли дали не се празнува по-скоро ... любовта към виното :) 

И все пак - специално за младите хора от около 2 десетилетия 14 февруари се превърна в "деня на влюбените", Св. Валентин... Правят се подаръци, валентинки, всичко е в сърчица и амурчета...  

Разбира се - прекрасно е да се празнува романтиката и любовта. Не пречи и да си има ден за това. Но аз, като твърде любопитна персона, винаги съм искала да знам от къде идват традициите - наши, чужди - няма значение. Ето и какво открих, ровейки се преди година в историята и разследвайки произхода на датата 14 февруари като "празник на любовта".

Какво е 14 февруари отвъд католическите традиции и тримата Валентиновци, които католическата църква почита като светци? Защо точно 14 февруари? Какво точно значи това "Бъди моя Валентин"?

Както и много други "празници" в християнството, и този си има своята езическа предистория, и този е едно предрешено в "християнски одежди" езическo поклонение , съпроводено с определени ритуали и традиции.

В древногръцкият календар периодът между средата на януари и средата на февруари бил месецът на Гамелион, посветен на свещения брак между Зевс и Хера.

На 14 февруари в Древен Рим се чествал празникът на благородната Юнона - римска богиня, почитана като пазителка на домашното огнище и на Римската държава.

На следващия ден, 15 февруари, пък бил празникът на Луперселия или Луперкалия.  

Думата идва от Лупус, което значи вълк. Смята се, че празникът е свързан с легендарната вълчица, откърмила основателите на Рим - Ромул и Рем.

Жреците на култа Луперкалия – т.нар. луперции, се събирали в пещерата Луперкал, която свещената вълчица от легендата се предполагало, че е обитавала, и принасяли в жертва кози. Кръвта от жертвоприношенията след това бивала разпръсквана по улиците, а жреците тичали с кожите на пожертваните животни, вярвали, че това ще донесе плодовитост..

Луперкалия бил местен римски фестивал.  По време на този празник много от младите благородници и управници бягали голи през центровете на селищата, за смях и забава, и удряли минувачите със специални камшици. Жените от по-високите класи нарочно заставали на пътя им, и покорно като ученици в училище подавали ръцете си да бъдат ударени, заради поверието, че това помагало на бременните да родят по-лесно, а на яловите – да забременеят.

По-разпространеният фестивал на Юнона Фебруа, се чествал в средата на февруари. Обичаят бил да се пишат на листчета имената на младите мъже и жени, и всеки си изтеглял случаен партньор, след което всички вземали участие в угощения и сексуални игри. Събраните по този начин двойки оставали заедно - на семейни начала, така да се каже, през следващата 1 година, а ако не се оженели, на следващия фестивал си изтегляли друга партньорка, и така, докато не си намерели ...съпруга.

 Ранните християни не приемали този фестивал. В опит да го спрат, те опитали да преобразят „пиршеството на плътта” в романтичен ритуал. За съперник на Юнона Фебруа, църквата избрала Св. Валентин.

По-късно, въпреки усилията на църквата, Денят на Валентин все още наподобявал Луперкалия с това, че мъже и жени, женени или не, се събирали да си изберат „валентин” – с написани на листчета имена, теглени на случаен принцип. Събраните така двойки си разменяли подаръци, а понякога и любовни обещания.

Обичаят се запазил в този си вид, макар и с "новото" си, християнско амплоа, чак до средата на 18 век.

Постепенно отмрял (заради скъпите подаръци!!), заместили го печатните картички и ... се отворила нова пазарна ниша, със свои специални (продаваеми) символи: купидончета, сърчица, бонбони, валентинки... Така започнал бизнес, сравним само с Коледа/Рождество по печалбите, които генерира -  поне що се отнася до изпратените картички :) 

Което навежда на мисълта, че Амурчетата работят за производителите на картички, нещо като агенти по продажбите ;) Вероятно на процент! :))

                                                                                                              

                                                                                                                  

Хубаво е да празнуваме с любимия човек, хубаво е да празнуваме и съществуването на Любовта по принцип... Но е хубаво и да знаем повече за това от къде идват традициите, които възприемаме и от къде идват ритуалите, които започваме да спазваме без много да му мислим...

Всъщност - всеки ден  е добър, за да празнуваме Обичта!

Не е нужно да чакаме "фестивала на Юнона", за да кажем на децата си, на родителите си, на приятелите си, на съпруга/та си, че ги обичаме. Можем да го правим всеки ден... :)

Денят, в който (почти) НЕ започна гражданска война

4 февруари, 15 години назад във времето.

Бях на 17г., в 11 клас на местната гимназия в гр. Мездра, която до скоро гордо носеше прозвището „Руска гимназия”.

Кризата в малкия град беше факт отдавна, като перманентно състояние, но през последните 1-2 години кризата се беше превърнала в тотална мизерия. Двучленното ни семейство се издържаше със заплатата на майка ми, начален учител в местното ОУ. По това време тази заплата беше в размер на около 3 долара, благодарение на управлението на БСП и Жан Виденов, постигнали невероятният свръх бюджетен дефицит от 311%.

Когато започнаха протестите в София и в отделни градове, се оказа, че въпреки всичко, в нашия малък град хората, които биха се осмелили да излязат и открито да протестират срещу ново управление на Жан Виденовата върхушка, бяха малцина. Местната структура на СДС провеждаше безкрайни заседания в кабинета си, намиращ се през 2 врати от кабинета на БСП, но председателят продължаваше да настоява, че това са спорадични изцепки и че не е разумно СДС-Мездра да се включва в тези протести. Тези заседания ги помня много добре, понеже придружавах майка си на тях, тя беше председател на клуб. Заседанията продължаваха до някое време през нощта. А мрънкането и безволевостта на местният „демократичен” председател бяха отвратителни дори за моите 17 години и липса на достатъчно разбиране точно какво се случва.

Затова една вечер останах да чакам майка ми отвън, пред сградата на общината, където с още 2-3-ма „луди глави” запалихме свещи и стартирахме бденията… Още същата вечер на площада към нас се присъединиха 20-ина човека. На другата вечер отидохме вече подготвени, а хората станаха много повече. От местни медии прекъснаха заседанието на СДС и попитаха дали това са протести, организирани от тях, на което в първия момент председателят на СДС отговори като се разграничи от случващото се „долу”. Но когато видя, че „долу” са членовете на СДС заедно с доста други хора – се извъртя и обяви, че СДС организира протеста. Оттам нататък всяка вечер бяхме на площада, полицията се опитваше да ни „разгони”, но вече не смееха да действат твърде настъпателно.

Започнахме да се събираме не само вечерта, а от много по-рано, като започвахме с шествие през града. За шествията приготвяхме плакатите и материалите си собственоръчно, което лично на мен ми доставяше голямо удоволствие.

Един ден, точно преди поредното шествие, в класа ми дойде директорката на училището, за да ни се накара и да ни заплаши, че „нямаме 18 год.” И „нямаме право да участваме в политически мероприятия”, така че – да не сме си и помисляли да се включваме в протестите на СДС, иначе сме щели да имаме проблеми със завършването.. Това беше може би първият ми по-сериозен сблъсък със системата и механизма на натиск върху хората, живеещи в града. Този механизъм се простираше от кмета, през общината, държавните учреждения, местните бизнес-олигарси, та дори и до децата в училище. За съжаление този механизъм на контрол чрез сплашване продължава да е факт в гр. Мездра даже и до днес.

Спомням си, че в този ден за първи път осъзнах, че някой се опитва да ми отнема правата и най-вече СВОБОДАТА. И всъщност, пред целия клас заявих на директорката, че тя няма право да ни забранява или разрешава НИЩО извън училището и учебният процес, понеже нямайки 18 год., имаме родители, които са наши настойници и ТЕ, а не ТЯ, решават какво може и какво – не. Използвах и случая да обясня на съучениците си за предстоящия протест и да ги поканя същия ден да се присъединят към него. Директорката побесня и пред всички ми заяви, че няма да завърша училище щом е така.

В следващите дни напрежението силно се покачи в цялата страна. Участвах на два пъти в затварянето на Е79, вече имахме и организация за „доставянето” на място на сандвичи и чай. Вече се чуваше за намеренията на полицията да овладее протестите чрез сила и за подготовката на специални части, които да бъдат изпращани да се разправят с хората.

На 4 февруари 1997г. затворихме (мисля, че за пореден път) Е79 преди Враца. Докато бяхме там – пристигнаха новини, че положението започва да излиза от контрол и че от различни поделения са тръгнали автобуси с полицаи, жандармерия и специални части, които да потушат бунтовете. Чу се, че не далеч от Роман има вече такива автобуси и че чакат нареждане, за да нападнат протестиращите. Помня, че в този ден чух няколко пъти да се споменава „гражданска война”… Веднага беше направена организация, подготвяхме се за сблъсъци с настъпването на вечерта. Мъжете отиваха на барикадите по пътищата, а жените – приготвяха чай и храна, понеже бяхме твърдо решени да не отстъпим този път.

Не ми позволиха да остана на барикадата на Е79, така че – заедно със стария ми касетофон (все още работещ, между другото  ), запасена с достатъчно бунтарска музика + албума на Каналето, останах на площада пред общината, където имаше повече хора, от когато и да било. Таксиметровите шофьори паркираха колите си така, че да не може да се влезе с превозно средство на площада, а техни колеги бяха заели различни постове из града, вкл. и на барикадите, така че ни държаха в течение къде какво се случва, междувременно следяхме радиото, сигурни, че започва гражданска война тая вечер.

Помня, че в някакъв момент, вече доста късно, се чу, че БСП са върнали мандата… подробностите не ги разбрахме тогава, но протестът се обърна в празник – там, на площада, в снега, с всички премръзнали вече хора… Малко след това и колите от барикадите се върнаха и купонясвахме заедно на площада.

Заплахите на директорката, че нямало да завърша, стигнаха само до това няколко преподаватели, отявлени червени дейци, да ми намалят срочната оценка за втория срок, но въпреки това, пак дипломата ми беше отлична.

А вчера, на 3 февруари, 15 години по-късно, стана ясно, че БСП не е върнал мандата, Първанов като лидер на БСП тогава, не е носел празна папка, а папката е съдържала проект за 2-ро правителство на БСП. И единствено твърдата позиция, заета от току що стъпилия в длъжност Президент П.Стоянов, е била причина да не се сформира такова ново червено правителство и дефакто – да се избегне гражданска война....

(НЯМА) ПОЛИЦЕЙСКО НАСИЛИЕ..?!

Във връзка с поредния случай на полицейски произвол и насилие спрямо семейство Начкови, на който станахме свидетели на 21 януари, смятам, че призивът към г-н Цветанов да подаде своята оставка е напълно уместен!

Подаването на оставка е логично следствие, след като подчиненото на г-н Цветанов МВР продължава да демонстрира своята неспособност да се справи с престъпността в България, но за сметка на неразкритите убийства, отвличания и неадекватните разследвания по тях, МВР показва все повече склонност да използва прекомерна сила срещу гражданите, които би следвало да пази, нарушавайки човешките и гражданските им права.

В конкретния случай със сем. Начкови спецчастите от ГДБОП са преминали всякакви граници като съпрузите са били бити, не им е дадено веднага обяснение защо са задържани, не е спазено изискването по чл. 73 от Закона за МВР преди използване на помощни средства, в случая белезници, да бъде отправено предупреждение.

Семейството е държано отвън, пред дома им, в снега, докато спец-частите са нахълтали вътре за извършване на обиск, въпреки изричното указание в чл.71 от Закона за МВР, според което полицаите не са можели да извършат обиск в помещението в отсъствието на собствениците.

Домът им е разбит и потрошен, въпреки, че семейството е пожелало да предостави пълно съдействие на полицаите при провеждане на обиска. В Чл. 72. Ал (1) от Закона за МВР се казва, че „при изпълнение на служебните си задължения полицейските органи могат да използват физическа сила и помощни средства само, ако те не могат да бъдат осъществени по друг начин”, само че „силите на реда” дори не са опитали „друг начин”!

И въпреки, че в къщата не е намерено нищо, което да дава законово основание за арест – двамата са били демонстративно арестувани и отведени във 2-ро районно управление, макар според член 65, ал.2 от Закона за МВР полицейските органи да са длъжни „незабавно да освободят лицето, ако основанието за задържането е отпаднало.”

В крайна сметка цялото семейство е било подложено на психически тормоз и на унижение пред съседите и близките им.

Напомням, че според Закона за МВР - дейността на МВР се осъществява въз основа на зачитане и гарантиране на правата и свободите на гражданите и тяхното достойнство; а според чл.70 , ал.3 „Обискът и проверката на вещи и превозни средства се извършват по начин, който не уронва честта и достойнството на гражданите”.

Неслучаен е и паралелът, който се прави между тази показна акция на МВР и фактът, че дъщерята на потърпевшите е създател на ФБ-групата „Аз НЯМА да гласувам за Бойко Борисов и ГЕРБ!”, макар и да се отрича такава връзка, действията на МВР дават основание на всеки несъгласен с управляващите да „има едно наум” при изразяването на своята позиция. Което ни връща с няколко десетилетия назад – във време, в което един разказан виц срещу властта можеше да доведе до твоето изчезване и „превъзпитание” в някой „трудов” лагер! "Превъзпитание до смърт"!

В крайна сметка, с така работещи "служби за сигурност", най-естественото нещо е да започнеш да се питаш "кога ли ще цъфнат и на моята врата?". Но мисля, че това вече сме го минали и мястото на подобна диктатура чрез страх е в страниците на историята, погребана в миналото. Аз не искам да живея в страх! Аз ОТКАЗВАМ да живея в страх!
Затова: ИСКАМ ОСТАВКАТА НА ЦВЕТАН ЦВЕТАНОВ ОТ ВСИЧКИ ЗАЕМАНИ ОТ НЕГО ДЪРЖАВНИ ПОСТОВЕ!
И освен това - настоявам случаите с полицейско насилие да бъдат сериозно проверени, а виновните - наказани на свой ред!

ОТВЛЕЧЕНИ от СОЦИАЛНИТЕ служби

ОТВЛЕЧЕНИ ОТ ШВЕДСКИТЕ СОЦИАЛНИ СЛУЖБИ
Един пример до какво може да доведе приемането на закон като "Закона за детето" в този му вид

Повече от месец, откакто Наталия, която е с руско гражданство, но живееща в Швеция, не е виждала близначките Маша и Нели.

„Моите деца са в нечии чужди ръце… те бяха откраднати… Аз нямам представа какво се случва с тях или как се държат с тях”, казва тяхната майка Наталия Петрова.

Най-лошият кошмар на една майка: децата и са взети от там, където се предполага да са в най-голяма безопасност – и не от похитители или насилници, а от шведското правителство.

Дъщерите на Наталия са били взети от урок по музика в училище, без предупреждение и цяла седмица след това тя не е имала никаква представа къде са момичетата, докато не получила документите от социалните служби, които, според нея, са пълни с неверни твърдения за живота на тяхното семейство.

Жалбите, подадени срещу нея, твърдят, че тя и момичетата страдали от психически отклонения и според Шведското законодателство да даде дъщерите си в приемна грижа би било по-добре, макар и да няма достатъчно доказателства.

Но според семейният адвокат Джени Белтран, нищо незаконно не е извършено.

„Счита се, че са отведени законно, понеже законът е закон за защита на деца. Това означава, че дори и при съвсем малък риск, дори, ако няма доказателства, нито каквито и да е свидетели, нищо фактически, но има риск нещо да се случи, тогава законът, социалните работници съвсем законно могат да вземат детето в социалната служба и да го отнемат от семейството.” Казва Белтран.

Наталия е била информирана от активисти за правата на човека, че това е само част от много по-голяма система за хуманно отношение и че не е сама в борбата си за предотвратяване на това нейните момичета да отидат в приемно семейство.

Активистите обвиняват шведските власти, че разделят невинни семейства с цел парични облаги.

„Често хора, които имат роднини или приятели в социалните служби, получават помощ от тези приятели и роднини да вземат приемни деца. Имаме случаи, при които социалните служби са плащали 10 000 Шведски крони, това са над 120 евро на ден за едно единствено дете. Това са 3.65 млн. Шведски Крони на година – над 30 000 евро за година, за да се грижиш за едно дете”, казва Руби Харолд-Класън, Президент на Скандинавския комитет за правата на човека.

Шведските социални служби казват, че не могат да коментират случая на Наталия в публичното пространство, поради тяхната политика на конфиденциалност.

„Те крадат, не само крадат деца, но и пари, апартаменти, имоти, а децата са човешка стока за тях” – обвинява Наталия социалните служби.

Със слабо владеене на шведски език, адвокат нает от социалните служби и малко пари, на Наталия и е било казано, че шансовете да си върне момичетата са много малки и те вероятно вече са в шведско семейство.

„Това е просто огромна машина и ти, като отделна личност, си много малък и слаб срещу цялата тази машина. Вие може и да получите своя адвокат, но Социалните служби имат толкова много – не само пари, но всички видове помощ, за да направят тези разследвания… Не може да се сравняват с начина, по който ти ще се защитиш като родител..” смята Джени Белтран.

Наталия би трябвало да бъде защитена от международните закони и конвенции, но „вратички” в шведската система позволяват случаи като този да минат незабелязано.

„Швеция е консенсусна страна и хората не са склонни да говорят срещу консенсуса, те са много тихи по този начин. Консенсусът е, че държавата винаги е права” казва професорът по международно право Яков Сундберг.

Той е персона нон грата в Швеция заради прямите си възгледи за системата.

Сундберг казва, че социалните служби могат да вземат деца от семействата им използвайки своите собствени критерии, като работят заедно с лекари, психолози и адвокати – всички те са въвлечени в един голям бизнес.

„Да кажем, че имаш шест приемни деца, е, ти можеш да направиш състояние от това..” обяснява Сундберг.

Всичко, което Наталия може да направи засега е да изчака съдебното заседание по нейния случай, което вече няколко пъти е отлагано.

„Техният рожден ден наближава… Къде ще бъдат децата ми тогава?... Те вече пропуснаха Коледа..” казва майката на близначките.

И те ще пропуснат навършването на 13 тази седмица в къщи с тяхната майка, която Швеция е решила – поне засега, че няма да е тяхна майка…